Нова Генерация Отвъд смъртта 1992

1. Последната вълна
2. Момиче без спомени
3. Градината на света
4. Обичам
5. Берлин
6. Част от колекция
7. Отплуване
8. Сто години
9. Яйцето
10. Отвъд смъртта



Записите са реализирани в състав:
Димитър Воев - бас китара, вокал
Екатерина Атанасова - синтезатор, вокал
Симеон Воев - китара, вокал

Графичен дизайн - Иво и Енил

Албумът е издаден от "Джо-Дилема" - Музикален комлпекс

"Последната вълна"

Аз:
Спокойно Старостта
разтвори своя шал.
Денят се скри в часовника
и спря.
Стените в тази стая,
в която бих живял,
се приближават бавно
в индиански бавен ритуал.
Изпразнени от мидите черупки
изяждат пяната сега,
под стъпките ни в пясъка
остават дупки,
в които се разлива
последната вълна.
Старостта:
Завиждате на тази злоба,
която идва от вас.
Завиждате на мойта сила,
която имам над вас.
Знаете имената си
в големия сив карнавал,
но не знаете как да плачете,
а плачът ви е чист кристал.

"Момиче без спомени"

В кафяво си облечена за мен,
със дълги сини мигли.
С прическа като на олигофрен,
изстрелваш своите флуиди.

Видях те, още като те видях
да лъжеш променено,
но в цялата индустрия разбрах,
че ти си нещото за мене.

Момиче без спомени,
без противни спомени.

Виновна ли си, че си по-добра
от всичките богини.
Защото те досаждат с вечността,
която им отива.

Не вярвам да се умориш
да чувстваш, че ме няма,
защото щом се появя
във спомен ще остана.

"Градината на света"

Пророкът:
Орелът кацна на земята,
голям е като слънце с огнени черти,
от погледа му идва вятър,
разпръснал всичките съзвездия преди.

Виж колко е нещастна,
науката, в която вярваш ти,
тук пише: "Идва краят".
И никой няма да прости.

Дебели учени не вярват,
че са погълнали напразно цял живот.
На стройни дипломи се радват,
които маршируват с триумфален ход.

На пътя виждат всички -
бариерата стои,
един железничар смутен
ме гледа с питащи очи.

Моралът, чичко застаряващ,
се чуди как да се самозадоволи.
Приел е ролята на страдащ
и гледа по паважа в публичните дни.

Войската е богатство,
което имаш ти
те чакат в твоя поглед
вселената да се спаси.

Малката лигла:
Задъхано приличам,
разкъсано живея,
след свойте стъпки тичам
и плувам във мъгла. Сега!

Не, не, не, не обичам
да, да, да, да живея.
И всяка сутрин плача
в градината на света.

Е да не да не да не да не викам
Не да не да не да не да не пея
Не да не да не да не да не скачам
в градината на света.
Градината на света.

"Обичам"

Влакът кара ръждясали сълзи.
На въжето обесен ден виси.
Аз играя с моето мече.
И на всичко отговарят те.

Аз обичам да се повдигам
над мислите
и да гледам как си отиват
птиците.

Аз обичам да се издигам
над църквите
и да гледам как се усмихват
мъртвите.

Капки мокрят предното стъкло,
някой кара в моето легло.
Зад завоя пътят излетя
и остави старата лъжа.

"Берлин"

Das Leben in Berlin ist wunderbar!

Разтвори слънцето
желязната врата,
и дъжд от светли точки
заваля над мен.
На път сме тръгнали,
но пътят е във нас,
и карта няма,
няма пътен знак.

Берлин, Берлин,
обричам те сега.
В един шинел изтъркан
чакаш своята душа.
Берлин, Берлин,
в пътека от съдби
по улиците нощем, моля
стъпвайте сами.

Дрънчат веригите
в скованите сърца,
а катедралата заплака
за света.
Камбана бие,
ражда се дете.
Животът слага в красотата
свойто грозно "не".

"Част от колекция"

Една пеперуда
до мен долетя
от източен вятър довяна.
Донесе ми пръстен
и силна вода
от живите дни на океана.

Видя на дъската
своите сестри,
пробити с карфици,
и тихо заплака за мен,
за моите убийци.

Аз съм пеперудата
на тази дъска,
забодени с другите
сме част от колекция.

Карфиците бляскави
бяха наши мечти,
но само свободни от тях
отново ще летим.

Изгрява на тъмен фон сладка луна
и казва: "лапни ме,
защото съм цяла".
Така ще попитаме горския цар
и той ще прошепне:
"вадете иглите!"

Защото пеперуди
с игли не летят,
острието пробожда
душите.

Обичаш ли да си съвсем една
от другата страна.
Докоснат ли пеперудата,
тя вече отлетя.

"Отплуване"

Храниш ли гарвани
в твоето сърце,
пускаш ли корени
в мокрото поле?

Нож разрязва пламъка,
милостта бавно кърви,
с теб ще вдигнем камъка,
под който сме само аз и ти.

Вярват ли буквите
в гладките стени,
където са писани
без да са били?

Днес посрещнах изгрева,
в цяла нощ чака и ти.
Време е да отплуваме
за страна, в която не сме сами.

В малките замъци
намигащи поли
пази се престорено
чест, която спи.

Търси път насладата,
а плътта нежно грухти.
С теб ще се откажем
от това, което сме аз и ти.

"Сто години"

Сто години минават
хлъзгави петна.
В бяло-черен прозорец
пише три имена.

Кажи, ще легна до тебе
в рохкавата пръст.
Кажи, ще тръгна със тебе,
за да вдигнем твоя кръст.

Виждам хълма обрасъл
в нежните слабини.
Моят малък приятел
е добре приет там, нали?

Статуи се напукват,
приятелски лица,
те остават в музея
срещу ниска входна цена.

"Яйцето"

Влизам в безкрая.
Влизам със теб.
Яйцето станало рано,
разглежда своя мираж,
събрало птичата обич,
догонва звездния влак.
Така ще достигнем
до птицата.
Ще бъдем с перата
в крилата на птицата.
Във клетка злобна от радост
прелитат наш'те лица.
На трона, цялата в злато,
е седнала глупостта.
Навити с пружинки
са хората.
Въртят се в кръг
и падат в умората.
Пълна стая
със очи,
гледат всички
кой си ти.
Кой отключва
светлината
и я пуска
да твори.
Няма жертва,
няма звяр,
сърцето ти
е чист олтар.
Механично
то тупти:
Туп туп туп
туп туп туп.

"Отвъд смъртта"

Кажи имената
на твойта игра,
създадена в моята
детска кутия.
До утре ще бъда
твой верен слуга,
а после нагоре
ще се издигна. Сам.

Аз виждам отвъд смъртта.
За себе си и мен.

Природата чука
на мойта врата,
с усмивка перверзна
крилете ми вдига.
Така ще прекараме
вечерта
обвити в кълбото
на древните сили
в любовта.

Когато достигнах ръба на скалата
наведох се и видях кръга,
в който империи черни и златни
летяха под мен сега.

Едно малко бяло
над мен се усмихна и каза: "Време е!"
премахвайки времето.

Кафеза на мойте спомени
бързо отключих, защото ненужни са.
Изпразних старата кошница,
която бях самата аз.

Отново едно малко бяло
над мен се усмихна и каза: "Не се бави!"
убивайки времето.

Аз виждам отвъд смъртта.
Не мога без теб в нощта.


] назад